Жената Мария

С диви круши и резенче хляб във торбата

тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала

и прошепна : ” Аз съм Мария … Аз съм жената

на всички мъже, и на мъртвите даже.”

Завъртя като перка главата ми , скри се в чаршафа –

аз припаднах до двете й връхчета тънки …

И притиснати в тъмното, като дини пращяхме,

докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича

от окото на чайника топлото мляко –

както в праха на игрите се губи детето и тича,

така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата,

тя сега е при друг и навярно се готви да каже:

“Аз пристигнах … Аз съм Мария – жената

на всички мъже, и на мъртвите даже … “

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга

на някой човечец ревнив и със злато назъбен.

Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,

окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне

обувките прашни – за смъртта ще се стяга.

После ще литне към облака подир ятото гъски,

без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата

тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:

“Аз пристигнах … Аз съм Мария – жената

на всички мъже, и на мъртвите даже. ”

Борис Христов