Участ

Привикнала на обич "до поискване",
съвсем съм се превърнала на гара.
Отеква в мене ехото от писъка
на винаги отиващи си влакове.

Очите ми са станали часовници
и нижат дълго кратките минути.
А релсите ръждясват нелюбовно
във своята метална недочутост.

Сърцето ми отдавна дерайлира
и дишам на буксир. Защото трябва.
От обич " до поискване " не се умира.
Единствено превръщаш се във гара.

И чакаш, и посрещаш, и ... изпращаш .
Сълзите ти са гъсти. Като дизел.
И не това е, всъщност, страшното.
А онова , че гарите не си отиват.

Стиховe - Сахара

А бях добро момиче, някога, когато
светът растеше бавно във моите очи.
Тогава вярвах в теб. А ти - във чудесата.
Сега не вярва никой. И двамата мълчим.
Сега сме лоши. Много. Разстрелваме любови.
Залъгваме сърцата си. И всичко е война.
Кръщаваме случайности с названието "Обич".
И после всеки тръгва към свойта самота.
Сега до смърт отричаме "нелепите" си чувства.
И тайно плачем без сълзи, а тишината,
оставена от думите, във нощите възкръсва.

А бях добро момиче, някога, когато...

лирика-Сахара

беше

Ще разбереш кога съм си отишла
по мъртвото затишие в очите си.
Когато стиховете ти остават недописани
и хлипа бялото по листите.
Когато птиците пронижат залеза с криле
и той се счупи с пурпурна въздишка,
тогава, всъщност, ти ще разбереш,
че аз наистина съм си отишла.
И няма да ме върнат нито думите,
нито дъжда, със който ме изпрати.
Да търсиш път към мене е безумие -
оттатък е на мъртвите земята.

между всички останали

Аз, може би, съм тази тънка нишка,
която те държи в реалното ...
Но ти - дали наистина го искаш ?
Или съм просто дяволски нахална.
Защото все се мъчиш да ме скъсаш -
прегризваш ме и просто се отнасяш.
И винаги е късно. Много късно
за думи като " нас " и " наше ".
И не, че зъбите ти ми оставят рани.
Мен много вълци, всъщност, са ме хапали.
Боли ме просто тази разпиляност
на плахите копнежи на душата ти.
Болят ме тези твои безпосочностти
на счупените ти компаси.
А северът остава в точката,
където се размиват всички знаци.

Вместо последна целувка

Не те изплаквам . Някак си не мога .
Дали защото свикнах със разделите ...
Оставам си далече и високо .
А казват , че небето е за смелите .
Но аз не съм от тях . Аз все се плаша .
От тъмното , от обичи , от бури .
Сега не знам защо , не ми е страшно .
Макар , че целия ми свят си преобърнал .
Сега ми е лениво и спокойно.
Превърнал си ме във вода . В река , навярно.
И аз вървя във някаква посока .
Реките нямат пътища обратно .
И не , не те намразвам . Не го мога .
Безкрайно мил си ми , за да те мразя .
Прибрала съм те някъде дълбоко ,
при пулса ми , на топло , в пазвата .
Прибрала съм ти думите ( и лошите ... ) ,
прибрала съм ти устните ( все нецелунати ).
Събличам тишината си във нощите
и много тихо с тебе се сбогувам .