Участ

Привикнала на обич "до поискване",
съвсем съм се превърнала на гара.
Отеква в мене ехото от писъка
на винаги отиващи си влакове.

Очите ми са станали часовници
и нижат дълго кратките минути.
А релсите ръждясват нелюбовно
във своята метална недочутост.

Сърцето ми отдавна дерайлира
и дишам на буксир. Защото трябва.
От обич " до поискване " не се умира.
Единствено превръщаш се във гара.

И чакаш, и посрещаш, и ... изпращаш .
Сълзите ти са гъсти. Като дизел.
И не това е, всъщност, страшното.
А онова , че гарите не си отиват.